Българският 19 февруари

 По

дела

чист и свят

идеалист,

дух с левска сила!

(Тодор Симеонов)

 

* * *

An Pierlé - Il est 5 heures, #Paris s'éveille

 

* * *

Достоен център за Варна

 

Варна съвсем лесно би могла да получи един великолепен, уникален и емблематичен център.

Къде и как?

Според моето виждане отсечката на булевард Сливница от импозантната сграда на Общината и булевард Княз Борис I-и трябва да се оформи като площад, ако искате агора, ако искате мол. ѝ зя дя бъде картината завършена и то по най-внушаващ начин в оста на този огромен площад пред сградата на Общината трябва да бъде поставен конния паметник на цар Калоян.

Убеден съм, че с това Варна ще получи един наистина великолепен, наистина уникален и наистина емблематичен център.

При това проектът явно не изисква никакви особени инвестиции, от друга страна виждам ред други възможни детайли, които още повече биха допринесли да направим нещо, с което да сме горди. И нямам никакво съмнение, че много нови идеи ще предложат други варненски патриоти и иноватори.

 

* * *

Лелка Зелка

 

* * /*

2021

 

Идва нова година и веднага почва да ни вълнува въпросът: какво носи тя. Въпрос, на който е невъзможно да се даде точен и сигурен отговор. В същото време често остава на заден план един по-важен въпрос, на който би трябвало да можем да дадем точен и сигурен отговор. А това е въпросът: какво трябва аз да направя в тази нова година?

Ами че какво? Знам ли? Ще импровизирам и всичко ще е наред! Съзнателно или несъзнателно, мнозина така реагират.

Но няма голям смисъл да корим нито любопитните за вестите от бъдещето, нито импровизаторите. Трудна задача е да промениш навиците на хората. Но разбира се, редно е да се каже това, което е за казване.

Добре, да видим накратко, какво може да се очаква от 2021.

За България прогнозата се върти около един въпрос: какво ще донесат изборите за ново народно събрание. Това, че изборите са единствен значим елемент в духовното ни пространство, е доста тъжно положение. България ще навлезе в една щастлива епоха, когато едно такова събитие като първият конкурс за апева е сред най-важните теми на годината. Защо е така? Ами как да е в един такъв изоставен на произвол и занемарен вилает на една хаотична – за да не кажем болна – Европа. Тъй че и нея можем да прескочим.

Какво ни предлага светът? Пренареждане на предизвикателствата пред които сме изправени, в сравнение с това, което писах преди година? Всъщност този ред не означава много. Не е важно на кое място е една опасност в списъка на вероятните опасности, а в каква степен става тази опасност от възможна на реална. Един по-обстоен анализ не може да ни наведе на друго: най-голямата опасност за света в 2021 се крие в положението, до което стигна Америка.

Професионалните аналисти и пророци продължават да кръжат около въпросите на пандемията и на – дискретно, тихомълком – очакваната икономическа криза. А именно тук имаме голям шанс да избегнем най-лошото, което си има своето обяснение. Преди всичко прекалено много кеш има (за съжаление в ръцете на много малко хора). Рискът е по-скоро в това, че множеството на хората са на изчерпване на физическите и най-вече психическите си сили. Апатия и депресия – това е днес дамоклевият меч наз човечеството. Но пак да се върнем на съдбоносния въпрос: какво ще стане в Америка? Не непременно в януари, а през цялата 2021. И това, което става в Америка, как ще се отрази на света?

Другият, по-важният въпрос: какво да правим. Надявам се, никой сега не чака аз да му кажа, какво да прави. Най-много един-два съвета. Първо: никога не чакай друг да ти каже, какво да правиш. Второ: търси, намери и прочети една хубава книга, която да те накара да почувстваш, че ти се отварят очите, че най-после нещо разбираш добре. Великолепно, възвисяващо чувство.

 

* * *

 

Зяпльо

 

Зяпльо – не звучи особено ласкателно. Ако изобщо сте я чували наскоро тази дума. В „нашия“ ускорен живот зяпането не само че стана лукс, но едва ли не привилегия на малоумните.

А аз често се виждам като истински зяпльо. Макар че по-точно така подозирах впечатлението, които правя на онези, които биха ми обърнали внимание. Аз по-скоро бях захласнат, гледах, наблюдавах захласнато, често с часове.

Имах – и сега в спомените си имам – чувството, че не само гледам, а пиех с очите си. И се опиянявах от това, което виждам.

Твърде вероятно това, че в детските си години вечерите през ден ги изкарвах в театъра, където дисциплинирано седях и пиех с очите си това, което ставаше на сцената, беше уникална школа за зрителното ми възприятие. Но от тази школа изобщо не ми стана чужда и безинтересна ежедневната действителност в цялото нейно многообразие.

На път за училище, на улица Братя Миладинови имаше един обущар. Работилницата му беше малка, а и той самия изглеждаше малък, седнал на един нисък стол пред едно малко тезгяхче, току до прозореца. А аз се лепвах на този прозорец и с невероятно удоволствие наблюдавах работата му. Бях я изучил да най-малките подробности. Знаех, че като свърши с една обувка, почва да се рови в купа с обувки, оставени за поправка. Той си знаеше, по какъв ред следваха.

Най-простата задача беше поставянето на „железца“, или отпред на пръстите, или отзад на петата, или и на двете места. Това ставаше бързо и лесно и не представляваше особен интерес. Подобна задача беше поправката на токчетата на женските обувки.

Най-обичах да гледам когато трябваше да се сменя част или цялата подметка. Смяна на цяла подметка, ето това е класика! Симфонията на обущарството. Първо обущарят започваше да се върти в стола си и де се рови в купищата около него, търсейки подходящо парче гьон. След като го намери, обущарят придърпваше главния си уред. Не му знам името: няколко железни калъпа съдържа във всички посоки. Слага го да легне на колената му, нахлузва на горния калъп обувката, маха старата подметка и намества новата. Тя естествено от всички страни малко стърчи. Така и трябва. И сега започва военният парад. Със шилото обущарят прави дупка по ръба на бъдещата подметка. За да е сериозна работата трябва и да се чукне със шилото, но най0важното движение е да завърти шилото между двете си длани.

Маестро, туш! Обущарят изважда шилото и внимателно поставя в дупката една дървена клечка. Надявам се, че думата клечка не обижда клечката. Може би трябва да кажа гвоздейче? Дървено гвоздейче? Те иначе са в една кръгла метална кутия и което прави силно впечатление (на тези които са по силните впечатления), че са много светли, почти бели, във всеки случай на,-светлото нещо в цялата работилница. Освен това са впечатляващо еднакви, добре оформени. До половина влизат в дупката с ръка, но накрая малко трябва да се помогне с чука. Обикновено почти изчезват в гьона, но понякога 1-2 милиметра остават да стърчат. И така в кръг, на половин сантиметър един от друг.

Сега следва обрязването на стабилно хванатия гьон точно по размерите на обувката. Това е големият майсторлък: да не иде много материал на вятъра. Защото тези изрезки вече не стават за нищо.

И финала, con brio: със същото малко ножче майсторът забелва под ъгъл краищата на гьона, което е и момента на окончателното ликвидиране на следите на дървените клечки. Но резултатът не само от технологична, но и от естетична гледна точка е съвършен. Това забелване създава едно специфично паспарту за в този момент още блестяща подметка.

И всичко това отново и отново зяпах с часове.

Веднъж се връщахме с баща ми от театъра и се спряхме пред касапницата на Рачинска (точно срещу нея имаше една популярна кръчма). Баща ми купи няколко пържоли, а аз пак зяпах захласнат с какъв невероятен замах траншират месото на някакви изумително големи дънери. Два такива имаше до сами входа, който винаги стоеше широко отворен. Баща ми ме дърпаше да вървим и по пътя ми казва: „Ако с гледане се учи, кучетата щяха да бъдат най-добрите касапи.“

Чудех се, защо ми го казва. И през ум не ми е минавала мисълта да ставам касапин. Само зяпам. Опиянен от всичко, което виждам.

Нищо, довечера в театъра дават Фауст. Ще пия Фауст. За четирсти път.

 

* * *

Фантастичният пудинг-грис Дружба

Сварих на бързо нещо. Който го вкуса, не пестеше суперлативите: фантастичен грис, връх, такъв не съм ял…

Ама моля, това не е грис! Това е пудинг-грис или както по-скоро казваме (на пудинга): крем-грис!

И наистина/ рецептата е съвсем проста: сварих един литър мляко, от половината му направих традиционен грис (със стафиди), след това от другата половина на млякото – крем ванилия. Щом и той стана готов, бързо и добре разбърках двете части и толкова.

Резултатът наистина се оказа отличен. И понеже тук става дума за една дружба на два жанра, реших, че можем да му дадем името пудинг-грис Дружба (или крем-грис Дружба, както ви харесва).

Опитайте го и да ви е сладко!

 

* * *