Често ми задават въпроси за
проповядваната от мен вяра в човека, в които общото е невярата в човека.
Както
виждаме, тези и много други хора могат да живеят своя живот и без вяра в човека,
не рядко съвсем добре. Нямаме нито основание, нито право да искаме друго.
Например самоубийство. Което иначе дори изглежда логичен, смел и благороден
отговор на такъв вид безверие. С каква драматична сила представя това Нашата нужда от утешение на Стиг
Дагерман.
Тук
обаче става дума за нещо съвсем друго. Издигането на вярата в човека във вяра,
ако щете, в религия е зрелостен изпит за
човешкия дух.
Вярата
в човека по никакъв начин не е рекапитулация на спекулациите ни за успеха на
човешкия вид.
Вярата
в човека е осъзнаване на това, че всичко има смисъл тогава и само тогава, ако
вярваме в човека. И още: осъзнаването на тази безмерна отговорност, която
произлиза от предното осъзнаване. Така вярата ни в човека се превръща във
върховно морално задължение.
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар