Има Бог, казва детето. Няма
Бог, така говори младежът, застигнат
от пубертета.
Зрелият човек, човекът, успял зрелостния
изпит на живота, слага нещата на тяхното място. Това още не е мъдростта, до
която не се стига нито лесно, нито бързо, но това е възрастта, когато можеш и
трябва да поемеш отговорност, възрастта, когато можеш и трябва да работиш, да
градиш, да твориш. Времето, когато можеш и трябва да знаеш, да мислиш и да учиш
още, и още, и още.
Човекът-дете е без отговорност. Защо да
правя каквото и да било, когато единствено всевиждащият, всезнаещ и всемогъщ
Бог знае какво и как да се направи, а ако то наистина трябва да стане, Бог ще
го свърши бързо и перфектно. Най-много, което мога аз да направя, е да се
помоля на Бог. Това или нещо подобно се върти в главата на човека-дете, а то в
никакъв случай не може да се нарече мисъл.
Мислите започват в главите на зрелите
хора, които разбират, че за да стават добре нещата, да имаме добро бъдеще, можем
да разчитаме единствено на себе си и на идващите след нас. С една дума: на човека! А това разчитане е и отговорност. Няма кой да направи нещата вместо нас.
Може до края на времената да се молиш на тухлите да се наредят в къща. Сто
вечности ще са малко за да дочакаш чудото. Вземи ги с ръцете си и построй
къщата, за която мечтаеш.
Човек, порасни и вземи в ръцете си тухлите
на съдбата си!
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар