Родният ми квартал – Турската баня

Къщата ни беше хубава, комфортна, бих казал, модерна, разбира се по тогавашните разбирания и стандарти. Но както почти всички къщи тогава, баня нямахме.

Децата без проблем и ежедневно бяха къпани в един по-голям леген или корито (каквито всяко домакинство си имаше, защото тогава още не съществуваха перални машини, можете ли да си го представите живота без тях?). Но при нужда и възрастните си взимаха така баня.

В същото време беше – предполагам доста разпространен в града – навик седмично да се ходи на обществена баня. Често с яд се сещам за прословутия анекдот, че когато България обявила война на Великобритания и съобщили потресаващата новина на Чърчил, той запитал: „Кои? Тези, дето си честитят, когато идат на баня?“ Съмнявам се, че това познание е било част от огромната обща култура на тази тъмна фигура. Представям си под каква пара са биле служителите от британското посолство да намерят необходимата фраза за достоен отговор на нашето безразумно предизвикателство.

Между впрочем, вярно е, че си казвахме „честита баня“. Но това си го заслужаваше върховното удоволствие, което е една истинска баня. За съжаление това чудо вече не съществува, поне по нашите земи. Но в същност не смея да го твърдя, през последните години станаха много неща и в България. Може би отново работят класически турски бани. И сигурно ще дойде ден отново да имаме класически римски бани.

В квартала ни по време на моето детство имаше такава „класическа“ турска баня, недалеч от нас. Трябваше само да пресечем Георги Димитров на нашия ъгъл с Пирин, там където имаше едно малко безименно площадче, и на втория ъгъл в посока към Владислав Варненчик беше банята. Отвън не внушаваше голям респект, по-скоро изглеждаше малка и кива сграда, но вътре беше цяло царство.

Имаше малко преддверие с една или две каси, на стената големи ценоразписи, с такива редове: Теляк – гръб, Теляк - цяло тяло. Всичко беше толкова евтино, че винаги се чудех, има ли смисъл да държат касиерка?

Банята работеше един ден за мъже, един ден за жени, но може би понякога смяната ставаше на обед.

Първо трябваше да си намерим кабинка за събличане (и да й запомним номера). След това по желание следваше потилнята (ето на, Уърдът вече и не я познава, подчертава я като грешка). Тогава тази дума сауна още не се беше появила. Потилнята беше важна за да можем „да си изкараме кирта“. Колкото повече „кр падаше“, толкова по-приятна, по-„успешна“ чувствахме банята. Може би това е нещо подобно на смяната на кожата при земите?

За тази цел работиха и теляците. Един или двама бяха на служба редовно.

Главната зала на банята беше едно голямо кръгло помещение с малки ванички за гребене на вода покрай стените, като от двете страни на ваничките имаше по едно място за гостите. Така те сядаха по двама между ваничките, което често водеше до конфликти, защото съседът ти те плискаше и теб с неговата вода, която беше или много гореща или много студена. За щастие цялата атмосфера предразполагаше към мир и отдаване на удоволствието.

Много обичах характерните за мястото медни тасове, с които си плискахме водата от ваничките. Те стояха на куп в някой ъгъл и преди да седнем на свободното място си избирахме тас.

В средата на залата имаше един обширен подиум, на него лягаха тези, коти ползваха услугите на теляците. А те работиха с големи платнени ръкавици за триене.

След приключването на банята имаше възможност човек да легне на специална дървена пейка в отделна стая за целта. За това можеше да си плати на касата „чаршаф“.

В града, на улица (тогава) Аврам Гачев имаше една прекрасна турска баня, която по разкош не можеше да се сравнява с нашата квартална. Ходил съм там няколко пъти, но нашата си я обичах. Интересно, че не съм чувал за друга квартална (турска) баня. След време започнаха да строят нови „модерни“ обществени бани. Имаше една някъде „по-нагоре“, не мога да й уточня мястото. Тя малко приличаше на този класически модел. Импозантната „супермодерна“ баня до Колони всъщност беше комплекс от кабини с душове (освен басейна, който имаше). Като ученик във Френската, там ходих да си взимам душ през ваканциите. Сега тази сграда е истински хорор (и позор за града).

Честити спомени за баня!

* * *

Стари спомени за Нови Години

Спомени за Нови Години, така с голяма буква. Което е голяма разлика. С голяма буква пишем името на един от най-силните празници. Най-общ, защото го празнуват всички, независимо от вяра, идеология, култура, социално положение, гражданско състояние, пол и възраст. Какво съм пропуснал? И едновременно и най-личен, защото така или иначе всички си поставят въпроси, сами на себе си. И само своите отговори приемат. Донякъде. Или даже и тях не, но това остава техен личен опит.

Между впрочем, не е съвсем вярно, че Нова Година е празник на всички по света. По голяма част от огромна Азия си празнува своята Нова Година около февруари, евреите пък около септември. Като дете това не го знаех, но и от тогава тези разлики си остават любопитни вести от другия край на света. Верна, именно тази година имах възможност да прекарам юдейската Нова Година в Израел. А там това е още повече тих семеен празник, последван от седмица на размисъл и разкаяние за малките и големи прегрешения, които сме допуснали през изтеклата година. Необичайно етична религия и култура. Макар, че погледнато общо, като че ли не са ни надминали много по етика и морал. Изглежда всички хора на Земята са от едно направени.

Първите ми спомени за Нова Година са съвсем бледи. По-скоро имам спомени от подготовката за празника, главно украсяването на елхата. То се предшестваше от дни за изработването на украшенията: увиване на орехи в станиол, изрязване на фигури и звезди, лепенето на гирлянди. Понякога даже фигурки от памук правихме, които боядисвахме с водна боя, от която, след като тя изсъхне, памукът получаваше твърда коричка. И накрая естествено очакваните подаръци и празничната вечеря. Случваше се, сутринта да ме подкачат, че не съм успял да изчакам 12 часа, а съм заспал.

Един по-ярък спомен имам за едно празнуване навън, по-точно в театъра, още по-точно в Тютюневата фабрика. Така наричаха (за мен поне) огромния склад за декори и други неща на театъра, който се намираше някъде до Понеделничния пазар. Няма ги вече, ни Тютюневата фабрика (първо тя изчезна), ни Понеделничният пазар (до Катедралата). Спокойно, Катедралата си седи!

В тютюневата фабрика бях вече ходил няколко пъти „по работа“ и с баща си и с майка си. Обичах да ходя там. Тъмно, хладно, кънти и тайнствено. Не ми е ясно, как организираха тази Нова Година там, защото беше просторно, светло, пълно с маси и столове, имаше бюфети, подиум за програмата, места за танцуване. Невероятно много хора имаше, вероятно и хората на операта бяха там. Не знам чия идея беше да направя с перфоратора няколко пликчета с конфети, които продадох по пликче за левче и имах голям успех. Хората се боят от дъжда, но се радват като деца на дъжд от конфети. Останах много доволен от акцията и реших цялата следваща година да произвеждам конфети. (След няколко дни отлагане на започването, проектът беше забравен.)

И ето като гимназист му дойде време на самостоятелно посрещане на новата година, т. е. в компания на приятели, а не със семейството. Има нещо тъжно в това, но в кое на живота няма нещо тъжно?

За две Нови Години си спомням от този период. Първата беше смелата авантюра: решихме една група от класа да идем на хотел на Черни връх. Не бяхме разглезени деца на богаташи, но тогава в условията на българския социализъм от 60-те години това не се оказа невъзможно. Родителите ни осигуриха необходимите средства за влак, хотел и прехрана, а най-престижният хотел на Витоша ни осигури място точно за Нова Година. Уроци по ски и греяна ракия! Бяхме много щастливи. Но най-милият спомен беше и си остава: запознахме се със девойките от националния отбор по тенис на маса и аз се влюбих в Анна-Мария, както е пикано на момчетата на 16 години. Няколко години си писахме и се срещахме, докато не заминах за Унгария. Анна-Мария била дошла като дете от Унгария. В кое на живота няма нещо тъжно?

Обаче има неща, които ни дават суров урок, как да боравим с думите си, как да боравим с чувствата си. Наближаваше последната Нова Година на гимназиалния ни живот. Бяхме се договорили с приятели как и къде ще празнуваме. Сутринта майки ми ме събуди. Не трябваше да го казва, защото го почувствах, разбрах веднага/ на 31 декември 19650та сутринта почина маминка, по-голямата ми майка.

Тази Нова Година прекарахме в бдение около ковчега й: чайка, татко, Роси и аз. Цял ден идваха, плачеха и си заминаваха разплакани хора… В кое на живота няма нещо тъжно? Но в кое на живота няма нещо, което да ти дава сили за по-нататък? Колкото по-големи мъки изминеш, толкова по-голяма отговорност чувства за бъдещето. Твоето, на твоите, на всички.

От тогава може би два или три пъти съм посрещал Нова Година в любимия си роден град. Феерията, чудото на варненската Нова Година дълбоко живее в мен.

За щастие, новата година ни догонва където и да сме по света.

Едно е важното: да можем да дадем достоен отчет за изминалата и да покажем достойни кроежи за следващата.

* * *

Asaf Avidan - In a Box II - Different Pulses

Жените в моя живот – Мария Мирчева

Нямам първи спомен за Мария Мирчева, вероятно много преди да се родя е ни е била редовна гостенка. По-късно беше още по-редовна, макар не и толкова честа. Понякога идваше през ден, но по често на месеца веднъж, понякога още по-рядко.

Главният й интерес беше театъра, тъй че ако там имаше събитие, непременно идваше да научи подробности. Безкрайно се вълнуваше, имаше случаи да се разгорещи, даже да вика, да се разплаче. Знаех само, че е вдовица на Персиан Мирчев, за който и сега знам много малко. Дали е бил режисьор, а може би и директор на театъра. Твърде е вероятно. И много тъжно, че по уеб страниците на театъра (о, език страдален наш!) няма надлежно представена историята му. Във всеки случай Мария Мирчева живееше и мреше за театъра. По-късно разбрах, че не само за него, а изобщо за културата, за нейното присъствие във Варна.

Мария Мирчева имаше особено отношение, по-точно уважение и любов и към майка и към татко, смяташе ги за големи личности, за истински хора. Тези хубави чувства скоро се обърнаха и към мен. От най-малка детска възраст се държеше с мен като с човек, а не като с дете. Често излизахме на разходка до Морската градина цялото семейство и Мария Мирчева. Вървим и подхващаме някаква литературна тема, или общо или пък понякога ние с Мария се отделяхме, или напред или назад, и най-разпалено обсъждахме всякакви проблеми. Естествено, аз със скромните си детски познания, но със вихрени концепции, а тя непресъхващ извор на литературни знания. Любимец й беше Белински, но имах чувството, че познава писанията на всички които са се занимавали с въпросите на литературата.

Често си мисля: как така сме се разбирали толкова добре? Тя ли е слизала на моето детско ниво, или пък аз съм бил толкова преждевременно назрял? Сигурен съм, че Мария не се е вдетинявала за мое удоволствие, а чисто и просто е била достатъчно интелигентна да намери общата вълна, която непременно съществува между хора, които вземат сериозно дадена тема. Уважението, преклонението пред една тема те отваря за чистите звуци на темата.

Макар и на възраст, самотна, Мария имаше огромно енергия. Може да се каже, чудо беше, че по това време – 50-те и 60-те години – успя официално да създаде един автономен Клуб на интелектуалците от Варна. И успя да получи за целите на клуба едно голямо помещение в сградата, на чиито основи беше изграден по-късно планетариумът на Варна в Морската градина. На времето това беше хубав комплекс с две крила под прав ъгъл. По-дългото, обърнато към морето беше обширна кафе-сладкарница, с голяма каменна тераса, а насреща входа, в южната част на терасата беше владението на клуба, с малко преддверие, една голяма зала и един малък кабинет за секретаря на клуба, т. е. за Мария Мирчева. И ето, че аз получих един от първите членски книжки. Мисля, че като единствен малолетен интелектуалец от Варна.

По-късно, след влизането ми във френската гимназия срещите ни за съжаление станаха по-редки. Мария живееше в една стая на първия етаж на една хубава ъглова къща на братя Миладинови и Петко Каравелов. Най-редовно й гостувах, на което тя винаги се радваше. И аз не по-малко. Още повече, че стаята на Мария, макар и по-обширна и на много по-хубаво място, но странно ми напомняше стаята на леля Станка.

Къщата си седи и сега, но кой знае, кой живее сега там. Винаги, като минавам покрай този ъгъл усещам някаква глупава тъга. Защо ни натъжават хубавите спомени. Така бих искал да обсъдя този въпрос с Мария Мирчева.

След като завърших гимназията и заминах за Унгария, срещите ни останаха само за лятото.

Първия ми спомен за Мария Мирчева остава в мъглата на първите ми години. Последният ми спомен обаче е съвсем ясен. Лятото на 1970-та представих женя си на Мария, както и на всички роднини и приятели, но на Мария показах и стихотворенията, които бях писал по време на медения ни месец на брега на Балатон. Мария изпадна в неописуем възторг. Беше убедена, че и Дамян Дамянов не е писал по-хубави творби. Майка ми една успяваше да я успокои.

Трябва ли да вземаме на сериозно такъв възторг?

Трябва. Кощунство е в такъв случай да говорим за каквото и да било друго.

Това е възторг-благословия, на който са способни хора, способни на възторг и способни на обич.

От тогава нямам вест за Мария Мирчева, но нейният възторг е жив в сърцето ми.

* * *

Аврам Гачев II – Родният ми квартал

Под сърцето на майка ни, в чудния свят на утробата, после в ръцете й и кута й, в в първото корабче на живота: детската люлка, на четири крака из агората на детската стая, великите географски открития  на два крака, като пиян моряк в двора, първите авантюри на улицата пред дома ни.

И после идва ред на големия свят. Който започва с ъгъла и – о, какви вълнения – покоряването на съседната улица. Там дълго време няма да се чувстваме като у дома си, но става част от жизненото ни пространствол Странна смесица от познато и непознато. Винаги сме готови да хукнем към къщи, ако възникнат проблеми. А дома ни е близо: на два0три ъгъла, в зависимост от годините ни и, разбира се, от физическите и духовни качества. Любознателност и пъргави крачета -  и стигаш до четвъртия ъгъл, по зигзаг.

Близкият ъгъл до родната ми къща беше ъгълът на Пирин и Рачински. На самия ъгъл, от нашата страна, но отвъд Рачински имаше едно важно важно заведения: млекарницата. Две-три стълби пред ъгловата врата правиха посещението като екскурзия в планината. По-късно не ми създаваха проблеми. В млекарницата най0често купувахме мляко. Прясно и кисело. Никога не ми стана ясно защо го наричат кисело киселото мляко, когато то не е кисело, ами има вкус на тъй-нареченото кисело мляко, какъвто вкус няма нищо друго. Кисело мляко и маминка правеше често в къщи, в стаята си. Много обичах да следя процедурата: в една огромна бяла порацеланова купа беше топлото мляко, подквасено, покрито с някакъв капак, под койт маминка поставяше една дълга дебела нишка от навит памук, края на кйто висеше в една малка чинийка: „да се изтича водата от млякото“. Накрая завиваше хубаво купата едно малко кожухче.

Но такова домашно мляко маминка правеше от време на време, и по-често когато бях съвсем малък. По-късно тези случаи оредяха. А млако, особено кисело мляко купувахме всеки ден. За тази цел си носихме собствени съдове: бутилки за прясното мляко и купи или тенджери за киселото мляко. Особено естетично и гастрономическо удоволствие за мен беше купуването на кисело мляко. Носеха го в големи кръгли алуминиевия тави, които при доставянето ги нареждаха една върху друга. Продавачът като приключи с едната (това беше най-лошото да ти оберат последното от тавата), слагаше празната настрани, вземаше от купа следващата, с замах сваляше колемия кръгъл капак, като някакъв фокусник, който с елегантен жест девоалира празният цилиндър със зайче. Прелест беше по-малко или повече дебелата шуплеста кора, „каймака“ на новата порция кисело мляко. Две-три гребвания с голямата лъжица и единият килограм кисело мляко се намесваше в мойта купа. Бързо, но внимателно тръгвам. Но уви, не можех да се прибера толкова бързо, че по пътя да не изям – незабелязано – приятно гъделичкащия небцето ми каймак.

* * *

Родната ми улица

Родната ми улица я има, но не съществува вече.

Като и много други неща от детството на всеки човек. Думата има е кратка, безразлична, безлична, равнодушна, формална, повърхностна. Думата съществува говори за същественото, по същество. Както и ние всички сме същества.

Пирин е днес я има, истински булевард с две широки платна за колите и широки сенчести тротоари с тревни ивици. В горната западна част големи магазини. И все пак, далеч под възможностите си, стои като глуха линия и в търговско и в транспортно отношение.

Като болшинството от улиците на модерна Варна, и Пирин беше права, под точен прав ъгъл с пресечките си, от прекрасния булевард Георги Димитров, до прекрасния булевард Васил Коларов. Такива булеварди и в Париж не биха се срамили. Между двата булеварда имаше (има и сега) три успоредни улици: Рачински, Братя Миладинови, Македония. И трите си пазят имената, но булевардите си получиха старите имена.

Пирин винаги си беше оживена улица – често минаваха конски и магарешки каруци. И файтон често спираше пред нас. Не бяха редки и камионите и автобусите, още повече, че в края на улицата (кажи-речи в края на града) беше „гаража“: най-големият автобусен гараж и сервиз на Варна. Всъщност какво щастие, че ние в Пирин една усещахме от движението на автобусите.

Бях още съвсем малък, когато подмениха старата макадамска настилка с хубави гранитни павета. Дълга и голяма работа беше това, с налагане на няколко слоя пръст и чакъл. Накрая работниците ръчно наместваха малките грапави павета в малки дъги. Истинска прелест беше всичко това в очите ми. Но най-приказното бяха искрите, които летяха под чуковете на майсторите, а по-късно и под копитата на конете.

И аз обичах да взема надвечер големия чук от сандъка с инструментите и да седна на пътя да вадя искри от гранита.

Добре си спомням и сега, как маминка в големите студове по време на ремонта на улицата канеше работниците да се стоплят малко в стаята й, пък и ракия изваждаше да си пийнат по една малка чашка. Веднъж влязох при нея докато там си говореше с няколко работника. А тя ме вика: „Ела, Тодоре, да видиш какво е работническа ръка!“, после се обръща към един от тях: „Я, Иване, покажи му, какви мускули имаш!“ Яки мускули и големи изпъкнали вени имаше бай Иван, който цял ден редеше павета и ги трамбоваше с тежкия си чук.

По-късно залесиха улицата, която тогава може би беше последната незалесена улица в квартала. Може би по същото време се появи и уличното осветление.

Една от големите забележителности на движението в улицата беше сладолекарят, на който за съжаление не помня името. Роси сигурно го знае, ще я питам. И тя много обичаше този вид сладолед. Това беше една сериозна количка на четири колела, бутана от сладолекаря с два или три метални термоса с цветен сладолед, най-често жълт и розов. Майсторът си имаше специален уред за пълнене на сандвич със сладолед. В едно квадратно гнездо поставяше вафлена коричка, с една плоска лопатка запълваше гвездото с избрания от нас сладолед, накрая поставяше отгоре още една валена коричка и отдолу с едно лостче избутваше готовия сандвич. Истински перформанс и блажено удоволствие за 5 стотинки. По стария Пирин…

  

* * *

Родният ми дом – Първа част

Майчината утроба е първото ни жизнено пространство. Второто е майчиният скут и бебешката люлка.

Но щом пролазим, жизненото ни пространство става империя. Наричаме я роден дом. В голяма степен той определя съдбата ни, самите нас.

За майчината утроба и за първата ни люлка спомените са дълбоко скрити в подсъзнанието ни, но родния ни дом си остава жив в чувствата ни, в съзнанието ни за цял живот.

Моят роден дом беше един малък рай. Най-хубавата къща на Варна. Спор няма. Първо: всички апартаменти отпадат, те не подходящи за истински живот. И останалите дворни къщи губят една след друга в сравнението с моя роден дом.

Пирин 13.

Винаги съм имал чувството, че Пирин е най-хубавата дума. Звучна, мелодична, тайнствена. И че 13 е най-хубавото число. Защо ли? Не знам точно. Трудно ми е да го обясня с думи, но го чувствам. Има характер. Сериозно е. И е на средата между нищото и безкрайността.

Пред къщата ни по тротоара имаше плочки. Както и пред други къщи в улицата, но те – в най-първите ми години поне – не бяха много. Тези плочки, които редовно метях и миех с вода, вече даваха един приятен достоен вид на къщата. Това се подсилваше от сериозната зидана ограда. Тя имаше две части: една по къса, около метър дълга в ляво, и една в дясно около 2-3 метра. Между двете й части беше стабилната дървена входна врата с едно крило.

Отрадата беше зидана и отвън със същата типична варненска мазилка с дребни камъчета, които дават много приятен, елегантен вид на повърхността. Зиданата част беше висока около метър, а върху нея имаше желязна ограда, вероятно някакъв стандартен предвоенен продукт, защото много подобни съм виждал (а даже и сега се намират в града такива). Зиданата част беше достатъчно широка за да мога да се кача на нея и държейки се за желязната ю част да вися дълго време там. Вероятно трябва да съм станал на 6б7 гозини за да мога сам да се качвам, а скоро след това се научих и да се прехвърлям през нея.

Неведнъж се е случвало да се прибера късно вечер и понеже външната врата се заключваше нощно време с ключ, бях принуден да прескачам тази двуметрова ограда. Сега не мога за си обясня, как така са ме оставяли изключен?

Това е показателно за тогавашните обичаи и за тогавашната обществена сигурност. Външната врата се заключваше (с един голям, но обикновен нлюч), но нлючът стоеше окачен на един гвоздей от нътрешната страна. Човек можеше да си пъхне ръката между дъските и да го вземе. Самата врата беше от масивно дърво, добре изработена. Долната й част беше плътна, а горната беше гъста решетка от дебели – може би 5-6 – отвесни дъски в рамка.

Вратата и желясната част на оградата от мреме на време я боядисвахме. Отначало това беше задача на татко (много обичаше да боядисва), после заедно го правихме, накрая мое задължение остана. Хък Фин…

Но може би малко преиначавам нещата. 1966-та изчезнах в Будапеща, а татко си беше активен. Сигурно не ме е чакал, ако е смятъл, че вече е необходимо да се боядисват входната врата и оградата.

За да привърша с външната част, още една подробност за оградата: по краищата й имаше зидани колони, за които се държеше и в дете части желязната ограда, а двете вътрешни колони държаха вратата. Над вратата имаше една легнала на колоните плоча, като малък покрив срещу дъждл

И ето, най0после влизаме в малкото райско кътче, което беше моя роден дом.

* * *