* * *
Докторка – Според министъра
на полицията на тези идбори е имало много, много по-малко купуване на гласове.
Капитанът – Ах,
това е чудесно! Интересно, кой получи така по-малко гласове?
* * *
Капитанът – Готови ли сте за изборите на 2 октомври?
Професорка – За мен изборът не е труден. Знам за коя партия трябва да
гласувам, но проблемът е, че сегашното ръководство на тази партия е много далеч
от това, което трябва да се очаква от него.
Докторка – Разбирам те и искрено ти
съчувства. Аз съм в подобно положение, но моите резерви не са особено
притеснителни. Това, което на мен не ми харесва и при моите избраници и при
другите, е прекалената нетърпимост към всяко друго мнение…
Професорка – Пеко казано… Наистина е ужасна тази пълна липса на култура, на
възпитание… Но това е световно явление в модерните демокрации…
Капитанът – Е, не е за подценяване балканският колорит на тази безскрупулна
политическа панкрация..
Докторка – А ти, скъпи наш капитане, имаш
ли си избор?
Капитанът – Аз съм по-затруднен от вас. Повечето от партиите биха имали
шанс при мен, но всички имат неща, които ме огорчават или направо отблъскват…
Докторка – Мъдри наш Майсторе, ти направи
ли своя избор?
Майсторът – Голямо е изкушението
да гласувам „не подкрепям никого“, но не е лесно решението. Трябва да си
признаем, че в сегашното положение няма добър ход. Не бих укорил никого, който
въпреки притесненията си и резервите си гласува за тази партия, която стои
най-близко до вижданията му, нито този който с „полезен глас“ гласува за
„най-малкото зло“. И съвсем разбираемо, логично и честно би било гласуването
„не подкрепям никого“. Нещо повече, политическата криза у нас е толкова голяма
и сегашната ситуация толкова трагична, че може би все пак най-доброто решение
за здравомислещите е да не гласуват. Колкото по-малко хора гласуват, толкова по
изтрезвително може да се окаже това за общественото мнение (не за политиците).
Професорка – Освен това колкото по-малко хора гласуват, толкова по-голям е
шанса повече малки партии, т. е. нови гласове да влязат в парламента.
Докторка – В близост на прага за влизане
има две-три партии, с които много няма да спечелим. Между следващите има
няколко, които наистина биха биле полезни, но на тях бойкотирането на изборите
от няколко „здравомислещи“ граждани няма да им помогне.
Майсторът – Напълно си права, млада наша
приятелка! Единствената реална надежда и задача е създаването на нова масова
народна партия.
Вярата в човека не е една нова
религия, а това допълнение към знанията на човека, с което материята на
знанието става един жив дух, едно ново живо единство.
Вярата в човека не е религия, но трябва да заеме
мястото на старите религии. Това може да изкуши да заимстваме от формите на миналото.
Богато и разнообразно е това наследство.
Има какво да се запази, какво да се отхвърли.
Безспорна необходимост изглежда например основаването
на собствена църква, еклезия.
И тук се показва невероятното вдъхновение на вярата в
човека.
Да! Да основем, но не църква, а република на вярата!
Това не само ще ни даде да почувстваме лаическия
характер на новата общност, но ще ни открие пътя към републиканския,
демократичен ред.
Естествено, това няма да бъде „земна“ политическа
република, а „небесна“ духовна, отворена за всички навсякъде, винаги.
Как да го направим това със „земни“ действия днес си
остава работна програма за следващите години, но прокламацията с това стана
факт.
Да живее Републиката на вярата в човека!
* * *
Замърсяването и на природната и на духовната среда е фатална заплаха
за цивилизацията ни.
Прочистването от това замърсяване
трябва да започне с реабилитацията на хуманните комунистически идеали,
вдъхновявали хората от хилядолетия.
Една биография ни помага да почувстваме
тази проста истина.
Поръчай книгата отпечатана (18 лева)
или в електронна форма (9 лева), чрез формуляра за контакт тук вляво, или с
писмо адрес: angel@apeva.art
Цялата цена е дарение за Фондация ВИА.
Има Бог, казва детето. Няма
Бог, така говори младежът, застигнат
от пубертета.
Зрелият човек, човекът, успял зрелостния
изпит на живота, слага нещата на тяхното място. Това още не е мъдростта, до
която не се стига нито лесно, нито бързо, но това е възрастта, когато можеш и
трябва да поемеш отговорност, възрастта, когато можеш и трябва да работиш, да
градиш, да твориш. Времето, когато можеш и трябва да знаеш, да мислиш и да учиш
още, и още, и още.
Човекът-дете е без отговорност. Защо да
правя каквото и да било, когато единствено всевиждащият, всезнаещ и всемогъщ
Бог знае какво и как да се направи, а ако то наистина трябва да стане, Бог ще
го свърши бързо и перфектно. Най-много, което мога аз да направя, е да се
помоля на Бог. Това или нещо подобно се върти в главата на човека-дете, а то в
никакъв случай не може да се нарече мисъл.
Мислите започват в главите на зрелите
хора, които разбират, че за да стават добре нещата, да имаме добро бъдеще, можем
да разчитаме единствено на себе си и на идващите след нас. С една дума: на човека! А това разчитане е и отговорност. Няма кой да направи нещата вместо нас.
Може до края на времената да се молиш на тухлите да се наредят в къща. Сто
вечности ще са малко за да дочакаш чудото. Вземи ги с ръцете си и построй
къщата, за която мечтаеш.
Човек, порасни и вземи в ръцете си тухлите
на съдбата си!
* * *
Често ми задават въпроси за
проповядваната от мен вяра в човека, в които общото е невярата в човека.
Както
виждаме, тези и много други хора могат да живеят своя живот и без вяра в човека,
не рядко съвсем добре. Нямаме нито основание, нито право да искаме друго.
Например самоубийство. Което иначе дори изглежда логичен, смел и благороден
отговор на такъв вид безверие. С каква драматична сила представя това Нашата нужда от утешение на Стиг
Дагерман.
Тук
обаче става дума за нещо съвсем друго. Издигането на вярата в човека във вяра,
ако щете, в религия е зрелостен изпит за
човешкия дух.
Вярата
в човека по никакъв начин не е рекапитулация на спекулациите ни за успеха на
човешкия вид.
Вярата
в човека е осъзнаване на това, че всичко има смисъл тогава и само тогава, ако
вярваме в човека. И още: осъзнаването на тази безмерна отговорност, която
произлиза от предното осъзнаване. Така вярата ни в човека се превръща във
върховно морално задължение.
* * *