11 април - Международен ден на тревогата

Арестуването на Джулиан Асанж ни дава сериозен повод за размисъл.

Не че не сме имали време да мислим през последните седем години. Изглежда, че се нуждаем от повече време. Така сме ние, размишляваме върху обичта и подобни въпроси – поне – 2000 години. Но нека бъдем оптимисти, имаме още цяла вечност за мъдруване. Макар че това не е толкова сигурно ...

Британският министър на вътрешните работи се обяснява: "Никой не стои над закона ..." Но кой говори тук за някой? Проблемът не е някой си човек („Какво значи тук някакво си личчнст, пита Вапцаров), а законът.

Законът, който служи на несправедливостта, на потисничеството, на лицемерието.

Ние, отговорните хора на 21-ви век, настояваме за нови закони, които ще защищават всички тези смели братя и сестри, които бият тревога, разобличават лъжата, изкарват на светлина скритите истини.

Нуждаем се от конвенция, която защитава: никой не може да бъде наказан за вярно и отговорно предупреждение, разобличение. А дали това предупреждение е вярно или погрешно, трябва да бъде решавано от международен трибунал.

Възможно е тази инициатива ще остане за дълга година без никаква реакция от страна на правителствата. Не би било изненадващо.

Именно за да се осигури необходимото внимание на широката общественост, предлагам да отбелязваме в бъдеще 11 април като международен ден на тревогата.

Важно е да си припомним всички тези, които са биели тревога, са разобличавали, са ни отваряли очите. Винаги поемайки риск за свободата си и за живота си.

Знаете ли колко такива смели и честни хора са и сега в затвора?

Да не оставим никого забравен! Да се борим за тяхната свобода! Пълна международна амнистия за тези, които ни разкриват истините!

Да държим жива и будна личната ни отговорност.

  

* * *

Вълните на времето – и вълните на едно издание

Може би имам основание да претендирам за световен рекорд по сътворяване, или казано по-малко патетична: написването на книга. Кой знае, може и да имам, но нямам желание за такава слава. Освен това и основанието ми е може би малко – малко! – преувеличено.

Първа строгите факти: книгата започнах да пиша на 1 март, завърших я – включително с предпечатната подготовка, която вече от десетилетие аз правя за издаваните от мен книги – на 18 март, същият ден е изпратих в печатницата, която ми я достави готова на 26 март, денят преди тръгването ми за Варна (която е многократно засегната в съдържанието). Наистина фантастично и като творчески акт, и като техническо постижение.

Истината обаче е по-друга. Около две-трети на материала беше готов – от доста време, а и обема на книгата не е голям. Това е „стандартният“ обем на книгите на моята поредица Светът в промяна (128 страници джобен формат, което е около 7 печатни коли). Да, но останалата част беше изцяло написана за този кратък период от две седмици и половина. При това „репортажа“ за екскурзията ми в „балканите на числата“ беше писан наистина „на живо“, т. е. една значителна част на тези 18 деня беше посветена на съвсем нови (поне за мен) математически „изследвания“. Надявам се, че тази екскурзия беше не само изключително приятна, но и резултатна (за това специалистите ще си дадат преценката, очаквам я с търпение и с голям интерес).

Но – логично е да попита всеки – защо такъв стахановски темп съм си наложил? Причината е доста проста. Пътуването ни за Варна – с тръгване на 27 март – беше решено (по семейни причини) на 28 февруари. И тогава взех смелото, почти неразумно решение за направя това, което и направих. Проектът за тази книга възникна миналото лято, когато в семеен и приятелски кръг обсъждахме току-що написаната ми пиеса. В два различни разговора ми беше даден съвет да издам пиесата, чиято постановка на сцена днес изглежда доста несигурна, или поне далечна. Веднага знаех, че ако го направя това, то в изданието ще бъде включена и новелата, която е нещо като предисловие към пиесата (и дава обяснение за заглавието й, макар че възможно е един ден да намеря по-подходящо заглавие).

Първоначално – от две-три години – вече сериозно ме занимаваше планът да издам един сборник с мои произведения, ако не и точен превод  на излезлия на унгарски такъв (под заглавието Сега, някога), то във всеки случай подобен, вероятно с използването поне на част от унгарския. Заради пиесата (която е най-голямата част от сегашното издание), Вълните на времето не е реализация на този първоначален план, той си остава на дневен ред – ирония на битието: някога…

А ето и съдържанието на Вълните на времето:

Ролята (разказ) ……………………..…………………..……… 3

На другия ден (пиеса) …………………………..……….. 13

Вълните на времето (спомени) ……….………….. 90

Буден дневник (блог) ……..…………….…….……….. 104

Светът е неговите промени (кредо) ……….. 108

За числата (репортаж)……л……………………...….. 116

Апева, моя любов (поезия) ………………………... 125

В следващите си бележки с удоволствие ще представя всяка една от тези 7 части.

* * *

Баницаца

Тази фантастична нова моя рецепта посвещавам на Кулинарна Варна. Реалната и виртуалната, която създадох вчера на този прословут Фейсбук.

Вземи, каквото трябва за една хубава баница, освен това половин кило хубава прясна цаца.

Направи баницата, както се прави, като между листите в артистичен хаос разпределиш цацата на няколко слоя. Заслужава си баницата да се подлуди още с маслини (без костилки), парчевца сирене, а тънко нарязан пипер и камби, а отгоре да се поставят тънки резенки лимон.

Пече се на 182 градуса с цел цаците да станат хрупкави.

Пробвайте, успех и приятен апетит!

И до нови срещи в Кулинарна Варна!

Снимката е илюстрация (със шунка и кашкавал)

Кулинарна Варна

* * *

Zabriskie Point - Пророчески филм?

* * *

Венета Славчева – Първа част

Венета Славчева беше безспорната примадона, първа дама на театъра. Естествено – тъй като там израснах – съм я виждал в много представления, въпреки това тя живее в спомените ми като леля Венета, на която редовно ходихме на гости.

Тя живееше с мъжа си Любомир Владков, чичо Любчо под наем в един не голям апартамент, на няколко крачки от театъра, точно зад Централните Хали, на ъгъла на улиците Шипка и Парчевич. Къщата, която си седи и сега, беше хубава стабилна в в дъното на един малък двор, който винаги ми даваше чувството, че минаваме през някаква джунгла. Нямаше цветни лехи, както в един „нормален“ двор, а имаше няколко дървета и храсти, които го изпълваха и правеха тъмен. Истинска два природа, поне за моята фантазия. Предполагам, че никой не се е грижел за него. Между впрочем и никога не бяхме срещали други обитатели на къщата.

Семейство Славчеви (така е, когато жената е по-известна от мъжа) живееха в източното крило на партера, в който се влизаше от един малък подход, Няколко стъпала водеха до входа на апартамента. Едно малко преддверие водеше към едно по-голямо, и там, на едно старо канапе ни чакаше първата атракция: една стара и дебела котка и едно не много по голямо, но също така старо и дебело куче, сгушени едно в друго. Те обикновено не се трогваха от нашето пристигане, пък и рядко ставаха тема в разговорите. (Обикновено вманиачените стопани на домашни любимци се чувстват задължени да споделят всички вести за тяхното, на любимците поведение.)

При едно такова гостуване имаше два акта: да вкусим нещо, правено от леля Венета, която беше отлична домакиня и винаги подготвяше някакъв сюрприз, и игра на карти. По онова време у нас най-популярна игра беше белотът, но понякога се играеше и бридж. Белотът ми се струваше по-приятна и динамична игра, при това се играеше и с трима и даже с двама играчи. Често се споменаваше (понякога и тук, ако имаше такъм гост), че „играхме двамата на белот в кревата“, което ми се струваше страшно еротично.

Понякога само ние, майка, татко и аз бяхме гости, но по-често имаше и друго семейство, най-често Ана Феликсова и (тогавашния й) мъж, режисьора Борис Тасков. Съвсем рядко се е случвало да бъдем повече (не както при „банкетите“, които даваха родителите ми един-два пъти годишно за колегите от театъра). Дневната при леля Венета не беше много по0голяма от нашата кухня (и дневна), но имаше повече и по-тежки, обемисти мебели. Самата квадратна маса в средата с четири тапицирани стола почти я напълваха. Имаха още една стая, която гледаше към улицата. Това беше тяхната спалня. Вратата й стоеше отворена, но обикновено никой не влизаше там. Само аз, когато понякога ми доскучаваше да гледам играта на карти, отивах там „да се поразходя“. Имаше в стаята един голям френски креват. Тогава това беше рядкост в домашния бит, но не беше неизвестна мебел. По скоро някакво малко тъжно, малко неприятно чувство изпитвах. Знаех, че леля Венета и чичо Любчо нямат деца. Пък и като че ли никакви роднини нямаха, нито единият, нито другият. Никога не бях чувал от тях да говорят за родителите си, за братя и сестри, за братовчеди, за близки. Никога н бях чувал, да са имали гости от другаде. Не знам, дали има тайни, да ли има болка около тях. Но кой човек не е пълен с тайни и болки? И още една малка подробност: чичо Любчо беше (доста? колко?) по-млад. Тогава това беше особено рядко. Не знаех, че скоро именно в този кръг ще съм свидетел на още по-рядък случай. За който ще знам, колко е пълен с тайни и болка човешкото съществуване. 

* * *

Il barbiere di Siviglia - Fígaro

* * *

Фигаро тук, Фигаро там

Фигаро тук, Фигаро там – често си го казвахме със и без повод, тананикайки или така само, в „проза“. Знак на отлично настроение, знак, че ни е весело. Въпреки, че животът има голяма нужда от нас. Както Севиля от Фигаро.

Вълшебна каватина. Може би само един съперник има във фантастичната Руслан и Людмила (незаслужено рядко включвана в оперните репертоари). За щастие Севилският бръснар беше – и то с гарантирания си голям успех – в програмата на Варненската опера от 50-те години. Естествено гледах повечето от изпълненията й, знаех я наизуст от край до край. И сега ми е трудно да реша, коя от двата й върха, каватината на Фигаро или арията на клеветата ми харесваше повече. Тази последната ми се струваше по-интелектуална, пък и изобщо предпочитах ариите за баритон и бас.

И до ден днешен виждам ярко цялото изпълнение на Севилския бръснар на варненска сцена. Това беше великолепна постановка. Особено ми харесваше момента когато Дон Базилио е принуден да подпише един документ и навеждайки се над масата с особената си шапка с навити като улеи краища, от нея изтичаше върху листа събралата се в шапката дъждовна вода. Смях в залата. Допускам, че това е било оригинално решение на режисьора. Между впрочем и това беше станало пословична в ежедневния говор (по възможност казвайте го с подходящата мелодия): „Дон Базилио, Вие сте болен!“

Та Фигаро тук, Фигаро там: точна така беше и в квартала. Имаше фигаро и тук и там, макар че това не беше същия майстор. И не му викахме фигаро, а скромно бръснар. Макар че никога не ме е бръснал, а само подстригвал.

Едната бръснарница беше на Пирин, почти до ъгъла с бр. Миладинови, а другия на бр. Миладинови, близо до ъгъла с Рила. Обикновено баща ми ме водеше, ту на единия, ту на другия, не знам по какви съображения. Рядко трябваше да се чака, но вероятно и това е било причина да идем при другия. Естествено и на двете места бяхме познати клиенти.

Самите бръснарници (салон? кабинет? дюкянче?) бяха много подобни. Мисля, че и на двете места имаше по два бръснарски стола (за бръснарницата на Миладинови съм сигурен). Макар и дете, чувствах, че тези столове са сериозна „мирновременна“ работа. Стабилно седяха на един крак, който беше масивна метална отливка, с механизъм за настройване на височината, хубаво тапицирана седалка. Огромно огледало. Огромна бяла кърпа. Блестящи ножици и машинки за подстригване. По указания на баща ми ми правиха пътя на косата в дясно, което е кой знае защо по-редкия навик.

Обичах да ходя на бръснар и да ме подстригват, макар че си знаех, на другия ден в училище (става дума за основните класове) ме очакваха подигравки“ „Магаретата ги стрижат февруари!“ Естествено, кога ги стрижат магаретата зависеше от това теб кога са те подстригали. А на едно чувствително дете му става много-много болно ако го оприличават на магаре…

Никога не оскърбявайте децата!

И още един спомен. Това беше специалитет на бръснарницата на Миладинови: в шкафа в ъгъла имаше два0три буркана със странно съдържание. Обясниха ми, че това са пиявици, които при нужда поставят на врата на клиента и на него му олеква (вероятно). Тези пиявици стояха почти недвижими, залепнали с устата си на плата с който бяха затворени бурканите. Висяха така и на мен ми приличаха по-скоро на водорасли в мътна кафеникава вода. Добре, че тогава не са познавали СПИН и хепатитис.

За вадене на зъби и дума не е ставало.

Гледай на хубавото в живота! И си подсвирквай! „Фигаро тук, Фигаро там!“

* * *