La Bohème - Quando me'n vo' - Nino Machaidze

* * *

Жените в моя живот - Първата

За какво да си мисли човек, ако един мъж се готви да разказва за жените в своя живот? Нещо като приказките на един рибар за уловените от него риби…

Спокойно! Не очаквай, скъпи читателю, разказите на един нов Дон Жуан. Очаквай разказа на едно дете. Е, да, това дете с време ще стане юноша, после, закон на природата, и мъж. За това трябва да минат 19 години.

Та за жените на тези първи 19 години искам да пиша сега. За това може би и цели романи не биха стигнали, но плановете за близките дни са съвсем скромни.

Първо се срещнах с най-важната жена не само на следващите 19 години, но и на целия ми живот. Тя ме роди на 22 юли на трудната следвоенна 1947 година, 34 годишна, след повече от 9 години от раждането на сестра ми. Не само от често повтаряните й спомени, но от вътре, от цялото си същество чувствам и до ден днешен нейна безкрайна обич. Щастливи са хората, които са дарени с подобна обич.

Няколко особено силни спомена имам за нея като малък. Може би последният от тази поредица – бях вече в първи 0 клас – е, че седя в скута й и упражняваме писането на лулички, с което тогава започваше ученето на буквите. Колкото повече се стараех, толкова повече грешах, толкова по-нервна ставаше майка ми, но аз я гледам под око и ми става хубаво, че имам такава красива майка.

За един друг случай ме е направо срам. Това стана вероятно една-две години по-рано. Готвихме се за театъра (на работа!)л Майка ми стои пред голямото огледало на шкафа в коридора, слага си червило, реши гъстите черни къдрици. Аз се присламчвам до нея, и двамата сме в огледалото. Майка ми се смее и ме пита/ „Кой е по-хубав?) Много не се замислям, но се правя, че сериозно гледам и преценявам двата образа и решително отсичам: „Аз“. И до сега ми е срам, че съм бил толкова дете.

Тази жена ми беше извор на всичко хубаво в живота: обичта към близкия, обичта към хората, обичта към хубавото, обичта към честта, обичта към живота. Винаги беше усмихната. Винаги беше енергична, неуморна. Макар че често казваше след ядене: „Идва ми да ги изхвърля чиниите, една по една…“ и показваше движението (както хвърлят  глинени дискове при спортна стрелба. Да, тогава нямаше машини за миене, нямахме прислужница. А обедите и вечерите ни бяха както трябва= супа, една или две ястия, салати, десерти.

Отлична домакиня беше, във всички жанрове. И обичаше да изпробва нови рецепти, да експериментира. Най0великия й специалитет обаче бяха банкетите, които поне два-три пъти на сезон даваше на колегите от театъра. Върхът на продукцията беше невероятната руска салата декорирана със чудновати фигури от тънки резенки камби и други мариновани зеленчуци, маслини, репички и т. н. Да не говорим за хайвера!

А на колко митинги и събрания съм бил с нея, когато палено декламираше срещу войната…

Разбира се, най-голямата част от времето ни минаваше в театъра (макар че в това специално мен често ме възпрепятстваше детската градина, по къдно училището, но не ми идваше ва ум да се бунтувам).

В театъра имаше два случая: в първия майка ми беше на сцената, аз тук или там в зрителната зала. В другия случай и двамата бяхме в ложата на артистите (третата ложа в дясно), където имаше осем стола в две редици. Пак според нейните спомени, първата опера, която съм гледал (в нейните ръце още) била Бохемски живот. Тихичко съм бил попитал: „Майко, защо плаче леличката?“

* * *

Пътуване до Израел – 14. Епилог: Размисли (Втора част)

Видях – макар и за малко – Израел. Добре ли е, че имаше какво да видя? Че имаше, има Израел?

Много хора по света, евреи и не евреи: Израел има право на съществуване и на сигурност. Много хора, евреи и не евреи са малко или повече скептични по този въпрос. И никак не са малко, евреи и не евреи, които твърдят, че съществуването на Израел е грешка или даже престъпление.

А какви страсти поражда този спор! Може би са стотици хиляди вече жертвите, убити в този спор. И никак не е преувеличение да кажем, че този спор застрашава мира на целия свят.

Удобна изглежда позицията да се дистанцираш по този проблем, да смениш темата на разговор или чисто и просто да се задоволиш с едно общо пожелание за мир и разбирателство. Удобна, но непристойна за един честен и отговорен човек в наше време.

Наистина трудно е да се ориентираш в морето от факти, да избегнеш огромните блата от лъжи и манипулации, да си запазиш разума при среща с фанатизма. Но това не може да бъде оправдание. Длъжни сме всички да вземем участие в общия размисъл, в общото търсене на решение, в общото защита на човешките ценности, на първо място на живота и мира.

А всъщност основният проблем не представлява сериозно предизвикателство за разума. Няма ничия земя. И тук, на това малко парче земя на кръстовището на Африка, Азия и Европа трябва да има някаква – по възможност свободна, независима, демократична – държава. Как да е устроена, как да се нарича, къде точно да минават границите й, всичко това са в известен смисъл подробности, които трябва да решават хората, които живеят тамл.

Призивите за унищожаването на Израел са не само осъдителни, но са и безсмислени. Истинският – осъзнат или неосъзнат – смисъл на такава политика е отново – за кой ли път – изгонването на евреите от тяхната легендарна родина.

Да, светът много се промени. Няма я вече Вавилония, няма я Римската империя… Но да нямаме илюзии! Чак толкова не се е променил светът. И в 20-ия век, и в досущ приличащия му 21-и век е възможно етническото „прочистване“ на райони и страни. Често бездействащи свидетели сме на нови и нови изселвания, бежанства, трагедии.

Това напълно обяснява и правото и факта, че Държавата Израел прави всичко – твърде често повече от допустимото – за своята сигурност.

И с това се затваря омагьосаният кръг.

Но преди да го „решим“ проблема на омагьосания кръг, няколко думи по въпроса: има ли право един народ на собствена държава?

Изключително сложен въпрос, на който не може да се даде единен, независим от времето отговор. Преди столетия вероятно правилният отговор е бил да, но днес вече навлизаме в нова ера на цивилизацията, когато държавата вече не е и не бива да бъде държава-нация, териториална административна и политическа единица в един обединен мирен свят.

Далеч още не сме стигнали до реализирането на това ново положение, но много добре би било ако всички отговорни сили, държави, организации движат нещата в тази посока.

За голямо съжаление сегашното управление на Израел, особено с приемането на закона за държавата-нация движи нещата в обратна посока, в посока на далечното минало. А с това именно засилва пагубните сили, които бушуват в омагьосания кръгл

Не, това няма да доведе до нищо хубаво, а точно обратното обещава.

Идеи за решаването на (кой по-точно) проблем има много. Най-старото и най-често повтаряното предложение е проектът „две държави“, т. е. създаването (къде?) на палестинска държава.

Твърде съм скептичен, че такъв сложен проблем може да се реши така лесно. Може би в момента на Договора от Осло това можеше да успее, но тогава реалната власт – твърде брутално – отхвърли този шанс.

Убеден съм, че същността на проблема изисква едно много по-иновативно решение, достойно за новата ера- Конкретен и подробен план естествено нямам, това би било по силите на един голям екип от отлични специалисти, но няколко елемента са важни.

Първо смятам за изключително спешно и важно отделянето на Газа в суверенна държава (в този район през много векове е имало държава с име Фелистения).

Като втора крачка трябва да се обособят главно в Йерусалим държави-енклавита по модела на Ватикана. А може би и самият Ватикан трябва да се премести в Йерусалим. Така „обетованата земя“ може да се превърне в особена и защитена родина на религиите, което би било една нова форма на световното наследство. Този развой би могъл да бъде и решението на муслимския Йерусалим. (В Хайфа е световното седалище на сравнително младата Бахайската църква.)

Надявам се, че в недалечно бъдеще и Вярата в човека ще се яви – с уважение – между представителите на Старата ера.)

Успоредно с другите крачки, трябва да се намери и решение за положението на западния бряг на Йордан. По този въпрос предложението подкрепено от Тръмп, новосъздадената (палестинска?) държава на западния бряг да влезе в конфедерация с Йордания.

Независимо от крайното решение за западния бряг, трябва да видим, че в по-далечна перспектива бъдещето на Израел, както и на целия традиционен Леван, включително и Турция, с една дума: Мала Азия е в рамките на един обновен Европейски Съюз, безспорен, естествен наследник на Римската империя.

Сън в лятна нощ?

Не е сън. Съвсем будни размисли лед едно паметно пътуване.

* * *

Пътуване до Израел – 13. Епилог: Размисли (Първа част)

Може ли човек да пътува до Израел, да се разхожда по улиците на Йерусалим и Тел Авив, и да не се замисли по съдбата на евреите, на Израел?

Вярно е, в днешно време никак не е необходимо да пътуваш до Израел за да попаднеш в невероятния лабиринт на тези въпроси.

Днешно време? Какво е то? От кога живеем в него?

Преди много години изучавах живота на моя велик предшественик, любима фигура от великолепната галерия на античните философи, останала доста в сянка: Теодор Атеиста (който стана герой на една моя новела). Чета вълнуващата хилядогодишната история на Кирена, и какво намирам там: смутове около тамошната – не малко – еврейско население, като трагичен край избиването на 20 хиляди мъже, жени, деца, старци. Две хиляди години преди избиването на 6 милиона…

Може ли обективно, безстрастно да се говори по тази тема?

Тук безстрастието изглежда като предателство спрямо хуманизма, но даже спрямо разума.

В крайна сметка, това може би не е фатално. Дали безстрастно или със страст: което е важно, то е да се търси истината. Истината, която ще ни помогне да намерим правилния път. Бъдъщето е неизбежно, но всичко от това зависи, по какъв път стегаме до него. Сгрешим ли, отново ще стигнем до трагедиите на миналото, които най-вероятно не ще искат да се задоволяват с едно обикновено повтаряне, а с още по-жестоко изпълнение.

Злото се опиянява от крайните решения.

Както и глупостта…

Две неща има, по които еврейският народ е между първите на светал

Първото е непоклатимият народен дух, непоклатимото национално самосъзнание. Кое играе тук решаваща роля? Абсолютното почитане на традициите? Религията? Огромното самочувствие, укрепено от хиляди легенди и хиляди реални успехи? Общата – почти винаги трагична – съдба? Особеното изкуство да се живее, така изпитано и подробно кодирано в техния уникален житеен пътевод: Талмуда?

Вероятно всичко това и още хиляди други обстоятелства, изяснени и неизяснени подробности, тайни… Та как да изпуснем из предвид Кабалата и още много неща.

Тук от една страна е важно да не паднем сами в една от реално съществуващите грешки (и клопки): епигонизма, безусловното и безкритично възхищаване от всичко, което е еврейско. Това е доста характерно за голяма част от самите евреи (и в този случай това е смекчаващо обстоятелство, макар не съвсем безопасно), но колко е жалко, когато се практикува от „езичници“ (т. е. „не евреи“, за което българският език не си е подготвил специален термин, това на английски: gentile, на иврит: גוי).

Важно е да видим ясно, да признаем, че има много други народи, които имат основание да се гордеят за подобни заслуги, включително за подобно отстояване на вихрите на историята. И тука е напълно излишно да се позовавам на конкретни имена. Без преувеличение може да се каже, че те са хиляди. Например само в Индия…

От друга страна трябва да го признаем – много по отчетливо, о както обикновено го правим – че успехите на еврейския народ, особено през последните един-два века имат особен характер: по качество и по интензивност и товасе превръща в огромно предизвикателство.

Не малка част от евреите винаги са били успешни в работата си (даже ако става дума за кожухар, сладкар или дребен търговец), и затова винаги да били обект на завист. Особено критично става положението, когато все по0сериозни позиции заемат в търговията и заемането на пари.

От дълги десетилетия обаче успехите на евреите ги поставят – често заслужено – на призови места почти във всички сектори на живота. Това от своя страна създава много по-благоприятни условия за успеха на ново идващите аспиранти-евреи. Това не е ново явления. Критики и обвинения по този въпрос често се чуват. Те често кулминират в най-явлен антисемитизъм и с това правят голяма услуга на облагодетелстваните.

Дилемата е много сериозна, защото не се вижда доброто решение на този основно спонтанен процес. Който в не малка част никак не е спонтанен, а подпомаган от стотици, ако не хиляди органи, организации, фирми и т. н. Още повече, че тези фактори най-безскрупулно действат с целия арсенал средства и оръжия, на първо място с атомната бомба на антисемитизма.

Как ще спасим хармонията и братството на човечеството. Може би това е иронията на историята: да се надяваме, че един нов евреин ще ни спаси от опасностите на съвременната цивилизация. Мойсей изведи робите от Царството на робството, Иисус им посочи пътя към царството на обичта.

Ами сега, на къде, хора?

Братя евреи, огледайте се! Няма ли някъде между вас един нов мисия, който да ни спаси от новото робство, което ни готвят добри хора, гении, филантропи: Ротшилд, Цукерберг (ако така по-добре го знаете: Зъкърбърг) и компания?

Но да не ви тежи тази тежка отговорност. Не е писано, че между вас ще се яви новият пророк-спасител Пък и откровено казано, на дали именно от пророк се нуждаем.

Нещо друго, ново ни трябва, нови мисли, идеи, виждания. Нова смелост.

Но и тогава разчитаме на вас.

Разчитам на тези евреи, които прочетат книгите например на Ювал Харари и прочетат например и моите (главно Цивилизацията), и кажат: да – не безстрастно: ние сме за истините на Цивилизацията.

* * *

Arthur H - La Ballade des clandestins - Live @ Le pont des artistes

Път до Родината

Два милиона българи се пръснаха по света. Някои за година-две. Други завинаги.

Страшно звучи, особено тази жестока дума: завинаги. Като смъртта.

Звучи страшно, но безсмислено е, грешка е да си пъхаме главата в пясъка на мъката и отчаянието, да предричаме изчезването на нацията.

Голяма загуба е да си загубиш родната стряха, родното селище, родната страна, майчиния си език, културата на предците ни.

Но неизбежно ли е те да се изгубят?

Не, не е неизбежно. Заселен в нова страна, можеш да се обогатиш. Това дори ти помага по-добре да разбереш и по-добре да оцениш много неща, недооценени преди.

И още нещо: когато прекалено подсладим романтиката, лесно можем да станем смешни.

Трябва да вземем пред вид много и съществени неща.

Първо, миграцията не е само българско явление. Може да се каже, че почти без изключение всички страни и нации плащат този модерен „кръвен данък“ на глобализацията (или кой знае на кого). Подобен процент унгарци, поляци, румънци, виетнамци, афганистанци, камерунци и т. н. са тръгнали, кой където може. В Германия процента само на турците е около 10 (колкото на „афроамериканците в Америка).

Днес не става дума за едно традиционно „преселване на народите“, а за смесването им.

Огромен въпрос е, как да се приспособят към тези нови условия нациите?

Аз отдавна застъпвам тезата за раздиляне на нация и държава, за пълна автономия и – във всеки случай – световно самоуправление за всяка една нация.

Но сега искам да предложа – специално на моята българска – нация нещо, което се практикува в една или друга форма от някои други народи, в известни случаи от хилядолетия.

А това е: редовното посещение на Родината, на родните места, на светите български места. Под редовно може да се разбира ежегодното, което днес не е голям проблем. Ислямът изисква от верующите поне един през живота си да посетят Мека, но това е залегнало като задължение преди 1300 години.

Лесно е да се каже, че идеята е хубава, независимо, че всеки може да си има своите резерви по нейната осъществимост.

Искам да подчертая добре: според мен никак не би било излишно да се „агитират“ българите от чужбина за затвърждаването на една такава традиция. Но многократно по-важно би било българските власти, стопански и цивилни организации да изработят подходящи форми и пътища за това ново национално движение. Би трябвало да се изгради цяла система от митове и легенди, обичаи и празници, места и паметници, които да привличат, да вдъхновяват, да укрепват националния дух, да засилват привързаността към родното и националното. Какво изключително богатство имаме, и какво още може да се изгради! Изброяването само на няколко такива зашеметява: Калиакра, Аспарухов вал, Мадарски конник, Търново, Шипка, Рилски манастир, Мелник. А трябват ни още храм на Орфей и на богомилите, планинските лагери на дъновистите.

Как да се нарича тази традиция? Алия? Хаджилък? Ще трябва да потърсим една хубава българска дума.

Хайде, братя и сестри зад граница! Почвайте да планирате пътуването си до Родината!

* * *

Пътуване до Израел – 12. Ден пети: Прощаване

Петият и последен ден на това вълнуващо пътуване до Израел изглежда като обикновен технически завършек на проекта. Нямам друга задача – нито възможност – освен да стигна до летището и да летя три часа в небето.

Но и нй-дребните детайли на живота са звена на някакви невидими безкрайни вериги, оплитащи света, а така и на други вериги от мисли, оплитащи духа ни.

Ето например пътуването обратно от Тел Авив. Съвсем случайно открих предварително, че на този ден влаковете няма да пътуват към летището, тъй че трябваше да се кача на гара Ха Хагана и да пътувам една спирка в обратна посока, откъдето тръгва заместващият автобус.

Повод отново да се чудим как са пътували в миналото, когато осигуряването на необходимата информация не е било нито „мода”, нито „право на човека (потребителя)”. Но може би по-практично днес да се чудим, как един човек тръгва на път без „уменфон (умко)” и интернетна връзка или поне без всичкознаещ пътевод „офлайн”, например в една таблетка. Темата двойно ме интересува. Първо, като пътник-патник ( думата патник често я бях чувал от баща си – от друг никога – който обичаше да повтаря „Не питай пътник, а патник.”). Второ, като издател на ежегодник с такъв характер и заглавие: „Будапещенски пътевод и адресник”. С какво удовоствие бих съставил като начало един Израелски пътевод и адресник, а с време и такъв за всички страни от света. Следващите 70 години сигурно биха ми стигнали за този проект!

По-късно разбрах, че причината влаковете да не се движат този и вероятно още много други петъчни дни между Ха Хагана и Ерусалим е реконструкцията на линията и подготовката за пускането на новия бърз влак, който съкратява на половина времето за пътуване. Така от Тел Авив до Ерусалим пъто ще бъде половин час вместо цял един (коете е по-малко от средното времетаене на едно пътуване вътре в рамките на един голям град). А още по-хубаво е за пътуващите, че реконструкцията на линията включва изграждане на нова гара в Ерусалим, на 300 метра от Централната гара, т. е. в центъра на града, сравнително близко до стария град, главна цел на милионите туристи и поклонници.

Прощавам се с квартирата си, в която престоях много малко време, почети толкова, колкото ми беше необходимо за спане. Апартаментът на Илия (евреин от Русия, работещ – от рано сутрин до късно вечер – като информатик и явно живеещ сам) го намерих на един международен сайт. Хубав апартамент с голяма дневна с американска кухня, две стаи и малка баня, за съжаление не особено поддържан, но какво да очакваме от един зает с работата си млад ерген.

Прощавам се и с тихата „полупешеходна” улица Кабир. Там точти всички згради са подобни на къщата на Илия: сравнително модерни „кооперации” на 3-4 етажа и сравнително поддържани, тук-таме къщи на 1-2 етажа с двор. По ъглите на улицата малки градинки с огромни палми, доста характерно за целия град и вероятно за цялата страна.

Лесно намирам заместващия автобус, бързо пристигаме на летището.

Бен Гурион е огромен комплекс с няколко терминала, обслужващ целия централен Израел ( което всъщност съвсем не е голяма територия). Ориентирането на такова място никога не е лесно за един чужденец,  тук може би е малко по-трудно. Не изключвам това да е и от съображения за сигурност.

Заместващият автобус пристига пред голямата модерна зграда на на Терминал 3. Влизам и търся мястото за явяване, но скоро се оказва, че за да стигна до него сам трябва да премина с една местна – безплатна – „совалка” до Терминал 1. Но къде точно тръгва тя, не ми става ясно от надписите на иврит. Виждам един служител седнал на стол и вглъбен в процедурата по навиването на ритуалния каиш по горната си ръка. Тихо и учетиво се интересувам за спирката на совалката. Сърдито ми маха с ръка. Значението на жестта е пределно ясен. Засрамен, че съм му нарушил вглъбението, решавам сам проблема си.

Следва един изненадващо продължителен път до терминал 1, където лутанията ми в Израел свършват. Бърз и професионален контролен преглед, малко престой в огромната чакалня с много пътници и много декоративни инсталации, доказателства за високото ниво на израелското пластично изкуство, за тяхното чувство за хубаво и за хумор.

Качване в самолета и един път от три часа от източния бряг на Средиземно море до средата на Европа.

Много ли е? Малко ли е?

Далечен ли или е близък до нас Израел?

И още хиляди въпроси.

Три часа не стигат за нищо по тази тема.

С готовност ще заделя още дълги месеци за да изброя поне въпросите си. Да дам отговор на тя всички е абсурд. Но размисълът по тях е важен. И непременно ще го споделя. Ако животът ми го позволи. Много хора твърдят, че и смелост трябва за да се засягат най-вълнуващите, най-щекотливите дилеми...

Смелост? Какво е това да нямаш смелост?

Ще видим. Qui vivra, verra ! – казваше и дядо ми Аврам.

Така привършвам пътеписа си за пътуването ми до Израел – до ден точно една година след тръгването ми на него.

Бавно се роди – и всъщност само като скица на едно много по-обемисто изложение. Ще се роди ли един ден това по-обемисто изложение, не знам. Прекалено много съм задлъжнял към писателските си планове, но ако намеря един сериозен издател, обещавам, ще довърша работата до край, както подобава.

Както казва проповедник Соломон: „Има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето“.

* * *