Хроника на моите векове

Моето, но и няколко други близки поколения имахме щастието да възседнем като безумни ездачи два века: великия 20-и и още по-великия 21- век.

Нещо повече, което наистина се случва на най-избрани поколения: възседнали сме две хилядолетия: великото Второ и още по-велищото Трето хилядолетие.

Че всичко това е каприз на календара? Че всички възсядат своето време, когато и да са родени? Но защо да ни разваляте тази безобидна радост, че сме се родили и живели на хребета на времето?

Как да е, важното е, че за мен 20 век, целият е мой, като баща и майка наведнъж. И също така за мен 21 век, целият е мой, като син и дъщеря, знук и внучка наведнъж. Лично аз кога съм дошъл, кога съм заминал, е дребна подробност. И то за тези подробности човек няма живи спомени.

И щом е тъ, чуствам се задължени хрониката, която предвиждам да е отделна глава на моите спомени, започва с 1901 и приключва в 2100.

Qui vivra, verra ! – обичал да казва дядо Аврам.

Но, внимание (важна бележка на автора): това, което четеш, скъпи читательо, във време, когато съм жив, с голяма вероятност не ще бъде последния вариант. Тази хроника започвам да я пиша на 18 ноември 2018, с намерението да я допълвам винаги, когато мога. Спомени и мисли имам за стотици страници.

1901 – Година първа на 20 век, но както винаги голямото вълнение и големите тържества се падат незаслужено на идването на 1900. В тази година баща ми е на три години, истински любимец в многобройното семейство на дядо Тодор. А в семейството на дядо Аврам се ражда Петко, първият им син.
– Кралица Виктория умира на 81 години, след 63 години на престола на Великобритания.

1913 – В семейството на дядо Аврам се ражда трето им дете, майка ми Веса. Точно по това време мобилизиран, дядо Аврам (на 42 години) участва във битките на Одринската епопея, получава медал за храброст.
- Младотурците извършват военен преврат в Турция.

1935 – Ражда се Ивайло Григоров.
- Италия обединява колониите си Кирения, Триполи и Фезан под името Либия.
- Годината е отлично представена в книгата ми със заглавие 1935.

1937 – „Прекрасната двойка“ Веса Гачева и Ангел Тодоров, т. е. родителите ми сключват брак.
- В един ден на годината се развива действието на пиесата ми „На другия ден“.

1938 – Ражда се сестра ми Росанна Тодорова.
- Годината е отлично представена в книгата ми със заглавие 1938.

1947 – Раждам се аз. Цял живот съм обичал числата 7, 22, 47. Пък и изобщо числата. Имам няколко открития в тази област, но още не съм открил числата, които ще изтеглят тази седмица на лотото.

1947 – В едно будапещенско семейство се ражда една красавица на име Тереза Кери.
- Годината е отлично представена в книгата ми (писана на унгарски) със заглавие 1949.

1970 – Сключвам брак с Тереза Кери.
- Ражда се първият ни син Ангел.
. Съдбата е във вихъра си: в същия този ден, в който се ражда Ангел, 25 септември, петък ми връчват в ГН на БКП (на ъгъла срещу театъра) членската ми книжка, по-късно получаваме ключа на новия апартамент.

1978 – Ражда се вторият ни син Петър.

1980 – Ражда се третото ни дете: първата ни щерка Нора-Веса.
- Годината е отлично представена в книгата ми (писана на унгарски) със заглавие 1980.

2000 – По стар обичай изпращаме 20-ия век и второто хилядолетие посрещайки първия ден на последната година (а не изпращайки последния ден на тази последна година). Така са хората, подлъгват се по външното, повърхностното. Нали цял живот са започвали да пишат датата с 19р виждайки, че сега вместо 19 трябва да пишем 20. Значи голямото чудо на прехода е станало. Не, скъпи мои братя и сестри. 2000-та година си е също толкова година на 20 век, както и 1999 и както 1901. Не се подлъгвайте така лесно по въпросите на преходите. По-добре да се замислите: защо през почти всички години (освен последната) на 20 век датата започва с 19, а не с 20? Представете си, че търсите една стая на 20 етаж на един модерен небостъргач, а на вси„ки врати виждате такива номера: 1907, 1929 и т. н. Какво ще си помислитеР Между впрочем винаги ми правеше особено впечатление, като виждах нещо писано от татко с дата: никога не изписваше единицата на хилядата. Така датата ми изглеждаше като извън времето… Хилядолетията са подробност.

2007 – Ражда се първият ни внук, Арон, син на Ангел и Ваня.

2011 – Ражда се първата ни внучка, Лидия, дъщеря на Ангел и Ваня.

2016 – Създавам поетичния жанр апева. Оттогава все ме питат, какво означава думата. Думата означава апева. Но кодирани са в нея имената на трите ни деца. Има много кодирано по света. Да знаехме всичко…

2018 – Започвам да си пиша спомените. Време му е.

2100 – Изпращаме 21-ия век. Арон е на 93, Лидия на 89 години. Първият роден на Луната човек е вече ученик. Хората се радват, че успяха да избегнат голямата война и с оптимизъм кроят планове за 22-ия век.

* * *

Лети, Икар!

* * *

Жените в моя живот – Четвъртата

Малко, но живи и топли спомени си стоят дълбоко в душата ми за мама Радка.

Никога не съм казвал и не си и спомням някой друг в семейството да я споменава като леля Радка. Тя си беше и си остава за винаги, е вярна, да кажа по-точно: за моето (приближаващо към края си) винаги: мама Радка.

В много езици „мама“, „маман“ означава баба. Мама Радка значеше майка Радка. Но този израз беше въведен от сестра ми, по най-естествен начин. Като малка, дъщерята на родителите артисти, принудени да играят в провинциални театри (т. е. извън Варна)р Роси често и за дълго стоеше в родния си дом под грижите на маминка и „мама“ Радка. Заради това название нито майка ни, нито никой друг никога не е изпитвал ревност или завист. Вероятно даже едно такова предположение би било непонятно за тях, които бяха пример за семейна обич и солидарност.

Радка беше второто дете на Аврам и Славка, по-млада от Петко и по0възрастна от майка ни. Родила две деца от някакъв Токушев, който съм виждал на семейни снимки, но който по-късно изчезнал, кога, как и защо  - не знам. За това не се говореше и аз никога не бях изпитвал любопитство да се ровя по такива премълчани неща. Мълчанието си има функция и си има своето изкуство. Жалко, буквално жалко е ако някой не го познава, а още повече ако не го спазва.

Друга една тайна на семейството беше големият син на мама Радка, непрокопсаникът, но вероятно по-скоро нещастникът Стойчо. Но там беше и гордостта на семейството: прекрасната Северина, варненската Фърст лейди. За съжаление, и нейният живост се оплети зле, но най-лошото Радка не го доживя. Между впрочем и Северина е на почетно място в списъка на жените от моя живот, на нейната история ще се върна скоро.

Радка стана – като майка си – учителка. И като майка си израсна като съвременна прогресивна личност, о отворен и борчески характер. Това й навлече едно въдворяване на място, на прост български език заточение в Охрид, току-що върнати от фашистката коалиция на доброто Царство България с един куп други територии. Като дете дълго време виждах картичките пратени от мама Радка и изгледи от Охридското езеро. Така и се отпечата то в съзнанието ми като някакво тайнствено и вълшебно място.

А живите ми спомени за мама Радка всъщност са малко и все подобни. Виждам я в нейната стая, която беше външната, гледаща с единия си прозорец към улицата. Все на крак я виждам. Беше едра хубава жена, косата й като корона, винаги весела, усмихната, шеговита. Много често бяхме при нея в шумна компания с Роси и с внучка ва мама Радка Кичето. Гледа ни, гледа нир па каже: „На ви левче, изтичайте до бакалията да вземете халва!“

Помня, че веднъж мама Радка изчезна за време, а възрастните загрижено си шушукаха нещо. После тя пак се появи. Разкри се тайната, сега вместо тайна мистерия за едно малко дете: операция! Какво ще да е това ужасяващо нещо. Помня, че пак сме в стаята й, според смътните ми спомени още повече, като че ли дузина деца, халвата донесена, на масата, ядем я и се заливаме от смях, защото мама Радка ни разказва как й разрязали корема, как извадили което не трябва да е там и как после с една голяма игла й зашили разреза. Аз се паля и се подлъгвам от хумора (остана ми грешка за цял живот): „Гледа докторът, четка за дъски…“ Мама Радка се залива от смях и започва наддаване, какво видял и извадил докторът от корема.. Стаята кънти от смях, всеки си опитва фантазията, от халвата и трошица не остана…

След няколко седмици мама Радка тихо ни напусна…

  

* * *

Сарасате, Цигански напеви

* * *

Жените в моя живот – Третата

Днес знам, хвала на науката, че третата жена на моя живот е била първата. Знайте, хора, че не малка, а огромна разлика има между жената и мъжът.

Жената се ражда с вече готовите си 120 хиляди яйчни клетки. Не точният им брой е важен (и това не е известно, дали този брой е същият при всички), важното е, че през живота на жената нови яйчни клетки не се появяват. Цял живот с това разполага жената за да зачене, с което се е родила. Не така мъжът. При него няма плодни клетки при раждане, като му дойде времето, той, по-точно неговите топки, които изглеждат като някакви огромни общежития, започват да произвеждат мъжки плодни клетки, по-инностранному сперматозоиди. Мъжът така изглежда като забременяло същество. Бременността му за една плодова клетка трае около два месеца, но за сигурност и по други едни съображения на природата, мъжът не произвежда (не ражда) една по една тези важни клетки, а в общежитията на топките му се носят по хиляди, десетки, че и даже стотици хиляди наведнъж.

Аз малко се отклоних от темата си, тъй че сега няма да ви запознавам кък по-нататъшната съдба на мъжките и женските плодови клетки, а ще се върна на простия факт, че първата клетка, от която произлизам аз, се е оформила един-два месеца преди майка ми да се роди, още под сърцето на нейната майка. Т. е. баба ми е била бременна и лично с мен.

И понеже майка ми е родена на 30 януари 1913, аз значи съм се оформил, бих казал родил вероятно в край на ноември 1912. И днес тъпча сто и шестата си година.

Това баба ми не го знаеше, но ако го знаеше, щеше да ми го разкаже. Такава си беше, все ми разказваше най-различни неща, даже и приказки. Но аз най-обичах да й слушам разказите за живота й, нейния и на други близки и далечни хора. Но и физиката, философията, литературата, политиката, всичко беше на дневен ред. Не тривиални неща. А съществени неща. Които обикновено не са за детски уши, първо, защото те не биха ги разбрали, второ, защото и да ги разберат, и да не ги разберат тези неща, те лесно могат да навредят на здравето им.

Но разказани и обяснени от маминка – всичко беше разбрано и сложено на мястото си. В една голяма сграда. Където обитава духът ми. Или казано с по-малко патос: душата ми. Но защо да пестим патоса, когато говорим за тях?

Та казвам, маминка, третата, но потайно първата жена на моя живот, беше такава. И затова ми е маминка, и не баба. Знам, че в някои области на малката огромна България, внуците така наричат бабите си. Аз обаче не съм виждал жив човек да ползва това обръщение. Хубаво ми е да си мисля, че маминка е единствена на света, защото е така. И тя единствена, и аз единствен, всички сме единствени.

Беше хубаво да се живее около нея. Излъчваше добрина, радост и мъдрост.

Имаше вечери, когато кой знае защо, не ме взимаха в театъра, а ме оставяха в къщи. А аз като маймуна дигна плъзгащия се прозорец на верандата, със скок от перваза на прозореца на кухнята върху терасата пред стаята на маминка, и вече съм при нея.

- Защо бе, Тодоре?

- Страх ме е сам. – лъжех съвсем съзнателно. Че как да й обясня, защо, на пет години?

Как да обясня с думи това, което тя ми даде като чувства, като усещания? Най-великите форми на естественост, на разумност, на добрина, на отвореност, на сигурност, на разумност, на вяра.

Разказваше ми за нибелунгите, за френската революция, за Ницше, за живота им в миналото, че даже и за Градината на мъките, беше ми показала кое как се прави добре. И до ден днешен не мога да сгъна иначе едно одеяло, освен като му хвана краищата и ги поставя точно един на друг. Показа ми какво блаженство е да те чешат с четка за дрехи по гърба. И аз й чешех гърба, пък и тулумби съм й слагал. И съм я бръснал. Защото на много жени на 80 години им никнат косми по брадата. Човешки работи.

Късно дете, още по-късен внук бях. От четирите си пра-родители само маминка познах. Ако не го бяха убили в „нашия“ концлагер дядо Аврам, можех и него да позная. Когато се родих, той щеше да е на 76 години.

Това ми е дала Съдбата. Липсата на живи спомени за другите трима си остава болка.

Но непомрачена, тиха радост ми е за цял живот това, котео маминка ми даде.

Имам чувството, че с такъв дар, който ми е маминка, и предизвикателството на вечността може да се приеме.

* * *

Жените в моя живот – Втората

Втората жена на моя живот беше причината да се появя на този свят: какичката ми Роси, малката весела красавица с две големи черни плитки.

- Майко, татко, искам братче! – почва да повтаря Роси, вероятно на седем години, когато тръгва на училище.

Ама тъй, ама инак…

- Майко, татко, искам братче! – тропва с крак Роси, все по-нетърпелива.

- Ама виж, миличка, там е работата, че нямам пояс и така не става да имаш братче – се опитва деликатно с половото просвещение баща ни.

- Аз ще ти събера пари да си купиш пояс – грейва й лицето на Роси.

Родителите все по-притеснени.

- Или ще ми родите братче, или ще умря 0 отсича Роси и прави всичко възможно това да не изглежда евтин шантаж.

Родителите се виждат в чудо. Ами ако й стане нещо? И ето ти чудо, истинско хубаво голямо чудо. Заченато е братчето на Роси.

Роси тича да се похвали на приятелката си: „И аз ще си имам братче!“

Очакването да се появя на бял свят става обща семейна програма. Роси поема и своята отговорност. От приятелката си много добре знае, какво е да има бебе в къщи.

- Ама аз ще му пера пеленките! Още първите!

Обещано й е. И така става.

Най-добрата кака на света. Може би трябва да кажа, че съжалявам за две неща, но бива ли да се поддаваме на винаги готовата да страда сантименталност. Едното са тези девет години и нещо, които ни разделяха. Днес не се знае, кой е по-млад от другия, но в детските години тази разлика е голяма. Другото, за което съжалявам, е че ученето на сестра ми ни раздели за много, по-точно за десет години. Десет години от детските ми години, които сега аз броя аз 19, до заминаването ми в Унгария…

Но да не се измъчваме за това, да не скърбим. И да не забравями, че имаше ваканции, летни, зимни…

Броени спомени, чудесни спомени.

И при това не единствено те ни свързваха, а безкрайно много други неща. Ловеч, София, море, изгаряне от слънце, Бодлер, Париж, сватба, Ангел, Нори, Петър, не мога да ги изброя всичко, за което ако мисля, ми идва на ум и Роси…

Но добре, че говорим за нея, та се сещам, трябва да й се обадя…

* * *

Вещественото доказателство

Дълбоко е скрита истината, казва мъдрецът...

Каква истина? И в дълбините на какво?

Защото има една, която – дори и съвсем тихо – е там, в сърцето ни. Чувстваме я, виждаме я, даже и да затворим очите си, даже ако се опитаме да не мислим за нея.

Какъв човек е MBS, да си остане с кода?

Може, да, може той да е най-чистият, най-гестният човек в света. Той знае. Това е неговата тайна.

Но MBS не е глупав човек. Трябва да знае, и сигурно знае, че каквото и да направи, каквото и да казва, синът на брутално убития Хашогджи – с най-пълно основание – ще  мисли дълбоко в себе си, че убиецът на баща му е именно той, MBS.

Знаейки това, организирането пред светлините на камерите на учтиво ръкостискане между синът на убития баща и убиеца на бащата, този всемогъщ принц, е заплюване на света в очите.

Не, MBS не е глупав. Той не искаше да плюе в очите на света, той има други, най-вече бизнес планове с него. Той чисто и просто си поиска цената на позволението младежът да напусне страната, така както най-настоятелно ходатайстваха за това американските му приятели. И вероятно успокоително чувство е било, че заплащането строшава душата на нещастния млад мъж, един потенциален противник.

А още по-голяма полза ще да е било в сметките на не глупавия MBS, надеждата, че това ръкостискане ще се оцени като доказателство за неговата невинност в убийството. Която сега е толкова съмнително за мнозина. Оправдателен жест.

Искаше да се надява на това MBS.

Но тук изби истината: предначначеният за оправдателен жест се оказа веществено доказателство виновността.

Защото само един безкрайно циничен, безкрайно  безскрупулен, безкрайно жесток човек можеше да измисли такава сцена. За който зверското убийство на Хашогджи или на който и да е друг, не е по-голям проблем от тази жалка комедия. Дали лично го е наредил или не, всъщност тук няма голямо значение. Същественото, ужасното е, че той е мозъкът на една велика сила.

И това е посланието на заплюването на света в очите.

В много лош момент идва то.

Вселената е принудена да постави на дневен ред въпроса за съществуването на човека и сега се съберат аргументите за да и за не..

Драматично много са веществените доказателства, че човекът е вредител. Вредител за своята среда, вредител за самия себе си.

И най-лошо: въпреки различни повърхности промени, човекът не се учи. Къде виждаме морално развитие през изминалите 10 хиляди години? Ако и да има много промени по повърхността, дали се е променило в дълбините? Променило ли се е нещо в нашите гени?

Не, не това е ръкостискане ще бъде последната капка в чашата.

Поради опитите на другата страна процедурата за доказателства продължава. Още няколко седмици, може би още няколко хилядолетия. Не можем да знаем

Но не това трябва да гадаем, колко време ни остава.

Задачата ни е: как може да служи всяка една наша мисъл, всяко едно наше деяние моралното развитие на човека?

* * *